първично
от себе си погълната
захапвам си опашката
до кръв
със себе си
танцувам диво
в кръг
при поредното завъртане
опиянена от вкуса си
...се преглъщам
...
перо, четка, лист
перо, четка, лист
сини мастилени мисли
петна от думи
...
очите на града
присвитите очи на града
не отразяват
нищо
хора и улици
еднакви лица
безименни
...
слънчево
слънчево зайче на стената
минава облак –
няма ме
...
есен
насън
чух някого да плаче тихо
по стъклото
...
прозорец
в очите му нахвърля
щрихите си утрото...
...
отвъд видимото
пристъпвам
в окото на бялото
сляпа:
по устните
трепва дихание –
вятър,
пробуден
от древния шепот
на планината...
аз съм сянка
на думите-
шумоля тихо,
неусетно
нечий чужд сън
заспивам
и сънувам...
...
докато ти спеше
приготвих
отвара
от сънища:
дъха ти
превърнах
във вятър
лист по лист
разгръщах ти
мислите
буквите
изрисувах солени
по тялото ти
цяла нощ
четох...
с устни
на разсъмване
посадих в пъпа ти
бели лалета
и останах
в съня ти...
утрото
вече разтапя
смисъла на
думите
...
париж
ако живеех
в сандъче край прозореца
в зеницата на най-червената бегония през юли
щях да се влюбя
и да замина на гърба на първата пчела
долетяла тук случайно да ме вдъхне
тогава щях
да прекося посоките
сплетени в потайни възли
из улиците на Латинския квартал
и може би да стана част
от жълтото
в палитрата на непознат художник
да се превърна
в око на птица, минзухар
или монета
в цигулката на уличния музикант
зад ъгъла
...
Птичи стъпки по пясъка
Той няма име.
Като едва доловимото сиво
в перото на гълъб.
Ловува единствено
рано сутрин,
когато край пещерите от сол
се утаяват мъглите.
Там, из кухините,
търси яйцата й.
Тя е невидимото –
преброжда пустините
в сянката на развързан сокол
и гнезди в чужди полози.
Яйцата й, кухи отвътре,
шумят като раковини. Сякаш
от вътрешната страна на черупките
някой не спира да пише по тях
с нокът, напоен с вятър.
Те се сънуват един друг.
Още по тъмно той обхожда местата,
където тя ще снесе,
защото във всяко яйце
има грижливо изписана буква.
Нощ след нощ съчленява
непознатата писменост
и подрежда парче по парче стихове,
чиито смисъл разбира само насън.
А денем ги пее на децата си.
Няколко дни преди той да умре,
тя сънува най-красивите залези.
По ония места все още разказват
нейния последен сън:
дребна приведена фигура
или по-скоро сянка,
поела нататък.
Отвъд хоризонта.
И върволица следи, които напомнят
птичи стъпки по пясъка.
...
Синьо
Тъмна стая.
Клетка в единия ъгъл,
по решетките –
отложена
ръждива тишина.
Лепкави пластове
застинало междувремие,
заключено с катинар.
Шум от плахи,
несигурни стъпки.
Прашни – вървяли са дълго...
...тихо превъртане на ключа
и изведнъж
Някой отваря вратата широко,
ухаещ на лято,
на синьо,
Жълтата птичка
излита неистово
инстинктивно
нагоре,
в отворените й очи-небе
кълни светлина...
ала само след миг трепва –
ослепена, уплашена,
забравила... да лети.
Всяка нощ след това
разлиства тъмното
зад клепачите си –
хиляди пъти
е летяла насън...
Тогава си спомня,
че синьото
е в очите й.
...
Смешно ли е да подскачаш по улиците, когато си вече голям?
И да е смешно. Все едно.
Така ми растат крилата. Ако не подскачам, ще увехнат и окапят. Не съм много сигурен дали после ще ми поникнат други.
Понякога ходя бавно, защото е тържествено. Представям си, че около мен има много хора, посветени на някаква кауза. Важна и благородна. Така и аз ставам по-благороден.
Но по-често тичам, защото не ме свърта. Това е малкото дяволче. Или пък аз си мисля, че е малко? Ами ако е расло заедно с мен? Значи може и да е дяволче с бяла брада и бастун. Но пък рогата му още просветват - черни и лъскави.
Спирам пред една витрина, защото е шарено. Тротоарите също са шарени. Но не с цветове, а с хора. Срещу мен върви момиче със светнало оранжево лице. Сега разбирам защо е облечена в черно. Контрастът е по-добър.
Тъмни дрехи, чисти мисли. Почти като в реклама на прах за пране.
Мушвам се в някакво кино. Купувам си билет и пуканки, защото така правят всички, както ми обясни тъжната жена на входа. Става ми мъчно за нея, без да знам защо. Мисля си, че може би е гледала филма, който е бил тъжен и досега е плакала. Сега щях да разбера.
В салона всички дъвчеха. Задъвках и аз.
В зъбите ми се забиха парченца пуканки, а устата ми пресъхна и се напука.
Появява се бял екран.
По него прелитат фигури, мисли.
Музика. Светлини.
Не разбирам сложните думи, но гледам ръцете и очите.
Също и раменете.
Чувам подсвиркване от по-задните редове.
А, на мен ли свиркат… Бил съм се изправил и съм им пречел да гледат.
Да, вярно – изправил се бях и таман мислех да направя последната крачка.
Или може би първата.
В този момент обаче всичко свърши и ме заля оглушителна светлина.
Ще се свия тук, на последния ред.
Ще изчакам пак да се стъмни.
И когато се появи белият екран, ще прекрача.
...
Десислава Потоцка
© Pafffka.narod.ru 2006-2010.*Някои права запазени*
